Любовта като смъртоносно оръжие за душата в „Мъжът ми“ от Мод Вантюра

Никога не съм писала, въобразявала съм си, че пиша, никога не съм обичала, въобразявала съм си, че обичам, никога не съм правила нищо друго, освен да чакам пред затворената врата. Маргьорит Дюрас, „Любовникът“

Намираме повечето книги за любовта за предвидими. Все едно няма какво повече да се напише по темата за сърдечните трепети. Като човек, който не спира да се вълнува от произведения, подправени с щипка любов, открито мога да кажа, че „Мъжът ми“ премина психологическата граница на всичко, което мога да очаквам.

Влюбена съм в мъжа си. По-скоро би трябвало да кажа: продължавам да съм влюбена в мъжа си. Обичам го като в първия ден с тийнейджърска и старомодналюбов. Обичам го, сякаш съм на петнайсет години,сякаш току-що сме се срещнали, сякаш нищо не ни свързва, ни дом, ни деца. Обичам го, сякаш никога не съм била изоставяна, сякаш той е бил първият, сякаш ще умра в неделя.

Книгата е забулена в неизвестност. Не разбираш дали е трилър, или драма, или пък нестандартен любовен романс. Това е толкова типично френско, че няма накъде повече. Вантюра печели „Награда за дебютен роман“ през 2021 година, а романът излезе у нас в началото на тази година с логото на изд. „Колибри“.

Със скромните си 224 страници, „Мъжът ми“ носи тежестта на цялата бленувана, сбъдната и недостатъчна любовна история през очите на една жена. Още в началото се запознаваме със съпругата, която, макар и след солиден 15-годишен брак с мъжа си, продължава да бъде лудо влюбена в него. Той е потаен, а ласките му са ограничени, но в разумната граница на достатъчност. Любовта на жената поражда учудване у четящия и неминуемия въпрос: „Как е възможно това?“. Брачният им живот е игра на любов, много напомняща флирт в началото на зрелостта или тийнейджърството – кой ще се обади пръв? В своята обсесивна чувственост главната героиня прави всичко онова, което се страхува, че съпругът ѝ би направил. А неговата сянка броди из страниците със своята непогрешимост, уравновесеност и зрялост.

Много отдавна не бях чела книга, в която да съчувствам истински на героинята, но и с цялото си същество да мисля, че има нужда от помощ. Смятах я за напълно луда и изцяло обсебена да накаже мъжа си или да го хване в прегрешение. Не я разбирах, но я обвинявах. В края на книгата получих звучен шамар, който ми показа, че ние, хората, продължаваме да бъдем емоционално незрели и лесно манипулируеми. Краят е неочакван до последната страница, буквално, а след него остава дълго размишление.

Вантюра ясно ни показва, че това, което е видимо отвън с просто око, няма нищо общо с това, което е вътре в нас, а аз останах запленена от начина, по който пише за човешките слабости, изкарвайки най-тъмните кътчета на душите ни наяве.

Мога да препоръчам романа на всеки читател, но оставям предупреждението, че със сигурност няма да бъде това, което очаквате.

Френската писателка Мод Вантюра (р. 1992 г.), авторка на два романа, завършва философия и управленски науки, след което работи в радио „Франс ентер“ и поддържа собствен подкаст – „Лалала“, посветен на сложните любовни отношения. Това е и темата, която блестящо развива в първия си роман, „Мъжът ми“, удостоен с Награда за първи роман и с британската награда „Дагър“.