Кашлица и други демони.

Четвъртък е, до чашата ми с кафе стои инхалатор и филия с шарена сол. По принцип всяка година си представям есента като уютен преход, който ще доведе до сняг и коледни подаръци. Мечтая си да „подвия крак“ на някое кресло в забележителна горска къща за гости, да чета нов роман и да слушам ромоленето на дъжда. Представихте ли си го? Мхм. Откакто съм майка, есента е сезонът на сополите, които предшестват вирусите, които отварят вратите към бактериите, които от своя страна са първи приятели с антибиотиците, които (няма да псувам), но чийто прием ни върти в една и съща центрофуга. В края на зимата, вместо да съм изпълнена с планове за бъдещето, обикновено едва преживявам деня.
Може би част от вас ме познават, а други – не. За вторите ще се представя – аз съм Йо и съм майка на 4-годишни близнаци.

Когато забременях, нямах идея какво ме очаква. Четири години по-късно нещата не са се променили особено. Лягам си с нова работна идея и се събуждам с термометър в едната ръка и телефон, с който скролвам в Superdoc, в другата. Ако се чудите защо реших да създам блог в ера, в която всичко над две изречения е „твърде много информация“ – защото обичам четенето и писането. Обичам да се оглеждам наоколо и да попадам на хора като мен или хора, които да ме вдъхновяват. Този блог ще бъде моят опит да разказвам ежедневието си. Не обещавам винаги да е смешно, но ви уверявам, че ще бъде такова, каквото е в действителност. Социалните мрежи правят света твърде розов и захаросан. Той не е точно такъв, макар да ни се иска.

Случвало ли ви се е да имате усещането, че не се справяте? Мхм, аз имам чувството, че плувам в море от собствените си неудовлетворени представи. Хубавото е, че в началото се давех, а сега имам усещането, че съм на круизен кораб – излегнала съм се на скъп шезлонг на палубата и минавам покрай острова на несгънатото пране, после се разминавам с лодката на неизмитите чинии, помахвам на списъка за пазаруване и се чудя какво ще вечеряме, докато пиша мейли със спокойствието, с което държа чаша вино.

Нека се върнем в настоящето. Идеята за този блог се върти от около 4 години, но за себе си отделям толкова време, колкото отделят децата ми, за да се вслушват в думите ми – почти николко. В понеделник срещу вторник обаче се събудих от звук, наподобяващ кучешки лай. След като отворих и двете си очи и осъзнах, че нямаме куче, единият ми син вече трополеше с крачета към спалнята.
– Мамо, кашлям – констатира детето и се мушна под завивките при мен. 

– Мхм – не съм сигурна дали не го изръмжах, но наум отбелязах старта на есента.
Не знам що е то детски имунитет, защото при едното ми дете или го няма, или още не е дошъл. От друга страна, аз съм една идея по-хипохондрична от умерените граници и всяко боледуване ме изцежда от притеснение. Та това беше причината този блог да се появи. Ние сме жени и никога не сме сами. Винаги има някоя като нас, там някъде… Знам, че всички сме свикнали да гледаме видеа и по-рядко да четем, но влоговете няма да предадат това,което бих написала. Затова… добре дошли в „Оф, мамо“. Надявам се да си прекараме добре.