Ревю
„Самата аз“ – мемоарите на фаталната жена на френското кино
Книгата е съставена от записки, водени по време на снимките на филмови шедьоври като „Тристана“ на Луис Бунюел, „Танцьорка в мрака“ на Ларс фон Триер, „Индокитай“ на Режис Варние и други. Сред тях е и филмът „Изток-Запад“, сниман в България, който дава рядък и трогателен поглед към страната ни в разгара на 90-те години.
Катрин Деньов – име, синоним на френското кино. Жива легенда, кралица на екрана, муза за велики режисьори, ослепителна и фатална. Всички тези определения не са достатъчни, за да обхванат бляскавата кариера на актрисата, простираща се на близо 70 години и включваща над 100 незабравими роли в киното. Но зад маската на вечната звезда, в мемоарната книга „Самата аз“, издадена на български език от изд. „Кръг“, Катрин Деньов разкрива интимния си свят, водейки ни през личните си дневници, осветяващи непознати кътчета от нейната душа. Изданието, с превод на Гриша Атанасов и с впечатляваща корица от Милена Вълнарова, предлага интименпоглед към живота на Деньов, разкривайки както лични, така и професионални моменти, и се превръща в ценно допълнение към историята на киното от втората половина на ХХ век.
В „Самата аз“ фокусът е поставен върху емоционалните преживявания на актрисата, сложните отношения с режисьори и колеги, и най-вече, върху съкровените мисли и усещания, които съпътстват главоломния ѝ успех.Читателите ще открият вълнуващи детайли за деликатната ѝ връзка с децата ѝ , както и за силната ѝ обич към по-голямата ѝ сестра, актрисата Франсоаз Дорлеак, чийто трагичен край на 25-годишна възраст оставя неизлечима болка в душата на Катрин Деньов. В края на книгата е поместено и пространно интервю с френския журналист, режисьор, сценарист и кинокритик Паскал Боницер, в което актрисата прави още по-лични и интригуващи откровения.
Филмовите дневници на френската икона представляват рядък и ценен пробив зад бляскавата фасада на звездата. Те отразяват качествата, превърнали я в световна знаменитост – те са изящни и чувствени, но в същото време интригуващо сдържани. В интервюто, включено в книгата, Деньов споделя за мемоарите си:
За мен това са по-скоро лични бележки, което обаче не ми попречи да се самоцензурирам, защото съм доста критична и дори и тук има неща, които предпочитам да не казвам. Даже да изглежда безобидно, може да се окаже, че е жестокост, която не допринася с нищо. Не става дума да захаросваш истината, а просто, че силата на писаното слово може да е нещо ужасно, ужасно… Писаното слово наистина е гравирано върху хартията като върху мрамор. Можеш да съжаляваш за него, можеш да го отричаш, можеш да кажеш, че е било отпечатано без твое съгласие, можеш да твърдиш, че думите ти са били изопачени, но когато е написано, то вече е написано. Отпечатаното има стойността на окончателна истина. И тази стойност на истина трае отвъд всичко, което можем да си представим.