Сериoзно за супергероите

Преди да имаме Invincible или The Boys един комикс от средата на 80-те пръв направи деконструкция наидеята за супергероите, обърна жанра надолу с главата и почти го доближи до сериозната литература. Защо Watchmen е крайъгълен камък в еволюцията на американските комикси?

„Пазителите“ (Watchmen) е комикс за супер герои, който излиза за пръв път между септември 1986 г. и октомври 1987 г. като поредица от 12 книжки, издадени от DC – един от двата гиганта в американската комикс индустрия. „Пазителите“ е един от първите комикси за супергерои, които са писани за възрастни (подобно на „Завръщането на черния рицар“) – сложен, многопластов и изпълнен със социални коментари, политика и философски разсъждения – нещо невиждано дотогава от мейнстрийм издател. „Пазителите“ не е нарисуван в типичния динамично-героичен стил, характерен за супергеройските истории, и представя напълно нови и непознати досега персонажи и герои. Комерсиалният му успех е факт още от момента на излизането си (оригиналните страници от последния 12-ти брой са закупени от колекционер още преди да бъдат нарисувани) и печели овациите на критиката както в, така и извън комикса. Watchmen е включен в класацията на Time Magazine на стоте най-влиятелни книги на всички времена, като буквално е единственият комикс в списъка, делящ позиции със заглавия като „1984“, „Параграф 22“, „Повелителят на мухите“, „Лолита“, „Великият Гетсби“ и др. (https://entertainment.time.com/2005/10/16/all-time-100-novels/slide/all/[A1] ). Също така е един от двата комикса получавали някога литературни награди – Хюго през 1988 г. (другата е „Маус“, която има Пулицър). „Пазителите“циментира своето място в историята като една от култовите класики в американския супергеройски жанр. В което има щипка ирония, тъй като и трите имена, замесени в създаването му са англичани. Сценарият е на Алън Мур („V като вендета“, „Убийствена шега“), който вече е утвърдено име и звезда сред почитателите на комикса, художник е Дейв Гибънс (работил заедно с Мур по „Убийствена шега“, но по-известен с работата си по британската поредица за съдията Дред 2000AD) и колористът Джон Хигинс, който взима изключително смели решения в цвета за онова време и е може би най-недооцененият от създателите на този шедьовър.

За да разберем обаче защо „Пазителите“ се превръща в едно от най-влиятелните комикс творби за няколко поколения творци, трябва да разгледаме значението му през призмата на супергероите – един от доминиращите и до днес жанрове в американският комикс.

Идеята за маскирани герои се заражда през 30-те години на XX в. и преживява своя апогей през 40-те – времето на Втората световна война и края на Голямата депресия в САЩ. Историите за героични персонажи надарени със свръхчовешки сили от този период са изключително наивни, повечето писани сякаш в училищен кръжок. Всичко е двуизмерно, търси се ефекта от невероятната и бомбастична супер сила на героя. Често има недомислици, а развитието на сюжета, световете и произлизащите от тях митологии не се планират в перспектива, не се спазва консистенция. Целевата аудитория са главно децата. След успехът на първият „Супермен“ през 1938 г. компаниите, публикуващи комикси, започват надпревара в измислянето на всевъзможни негови клонинги, част от които са популярни и в днешни дни, превърнати в машина за пари. Въпреки наивитета на жанра, супер героите докосват сърцата на хиляди читатели и днес са легитимна част от американските символи. Децата, израснали с тези истории, вече възрастни, искат още. Но тичането по улиците с трико на мексикански борец от цирка вече не е толкова яко, колкото е било в детството им. Няколко автора през 80-те успяват да пречупят клишетата и да вдъхнат нов живот на обичани, но вече морално остарели герои – измежду които са Франк Милър, Хауърд Чейкин и Алън Мур. 

Алън Мур е част от т.нар. „британска инвазия“ в САЩ – началото на 80-те започват вътрешни конфликти между големите издатели и създателите на комикси, свързани с по-добри условия на работа и спорове за авторски права. Като мярка за справяне с тези профсъюзни бунтове, от DC изпращат търсачи на таланти в Обединеното кралство за да привлекат нови лица. Така в американския комикс попадат имена като Гарт Енис, Грант Морисън, Пат Милс, Нийл Геймън, Марк Милар, включително и Мур – енигматичен и утвърден сценарист, който започва в DC с поредицата Swamp Thing. През 1983 г. DC закупуват каталога на фалиралата „Чарълтън комикс“ – един от едновремешните издатели бълвали супер герои (Пийсмейкър, Блу Бийтъл, Тъндърболт) – а Дик Джиордано, редактор на DC в този период, възлага на Алън Мур да напише история с новопридобитите герои. Мур се заема с писането на сериозен и задълбочен сценарий с работно заглавие „Кой уби Пийсмейкър?“, който Джиордано харесва много, но моли Мор да я преосмисли с нови, оригинални герои, тъй като убива повечето от тях. Така се раждат Комедианта, Нощния бухал, Роршах и останалите, като паралелите със съществуващи вече герои са неминуеми.

Действието в „Пазителите“ се развива в САЩ през 1985 г. в успоредна на нашата реалност, в която супер героите съществуват, Никсън е президент вече трети мандат (Уотъргейт не се е случвал), а страната е на прага на ядрена война със Съветския съюз – един от най-големите страхове на човечеството през този период. Действащите лица са бивши и настоящи супер герои, като завръзката е мистериозно убийство на един от тях. Мур внимателно развива персонажите на всеки един от тях, някои с етични и лични проблеми, някои страдащи от неврози и психологически травми, и които – с явното изключение д-р Манхатън – всъщност нямат никакви свръхестествени или супер сили. В резултат от насилствените им методи и неконтролируеми действия дейността на маскираните отмъстители е забранена със закон. Част от тях се опитват да направят революция, докато други се опитват да ги спрат и всичко това се случва на фона на ядрената параноя.

Това е една супергеройска история, но и същевременно не е. Алън Мур (който като почти всеки интелектуалец с брада е ляв в политически смисъл) задава въпроса какъв би бил света, ако супергероите наистина съществуваха и раздаваха справедливост с помощта на своите джаджи или свръхестествени способности? Какъв би бил моралът им, какви биха били етичните им норми? Щяха ли да са безкомпромисни защитници на реда подобно на Батман и Капитан Америка, или корумпирани, самовлюбени и садистични злодеи като Жокера и Ред Скъл? Щяхме ли да спим спокойно, ако тежко въоръжени типове в гимнастически трика обикаляха улиците и раздаваха справедливост по своите собствени правила? Щяха ли те да бъдат герои или всемогъщи мафиоти, не съобразявайки се със закона, полицията, или някакъв надзорен орган?  

Алън Мур, с изявена склонност към шокиране на читателя, построява структурата на сюжета изключително внимателно, като създава множество явни и скрити пластове в детайлите на повествованието, и развива много подробно и внимателно всеки един от героите. И въпреки многословието си на страниците, Мур пише по начин, който използва максимално изразните средства на комикс медията и създава произведение-еталон, който според него не би могъл да съществува в различна форма (и което твърдение двадесет и няколко години по-късно Зак Снайдър се опита да оспори с филмовата си адаптация). Освен, че имаме комикс в комикса („Приказки за Черния кораб“), чиито паралелен сюжет подчертава основната история, Алън Мур създава и допълнителни мета-материали към всеки брой на „Пазителите“ под формата на извадки от книги (написани от името на персонажи като Нощния Бухал), изрезки от списания или полицейски доклади и психиатрични експертизи, които допълват историята и образите и допринасят за по-дълбокия поглед върху събитията.

Сценарият му е пословичен с подробните описания на детайли, достигащи маниакалност, като има случаи, в които обемът на текста, описващ един панел, надвишава машинописна страница. Дейв Гибънс се справя с нелеката на места задача да визуализира амбициозния сценарий. Комиксът е решен в 9-панелна рамка (шаблон, състоящ се от 3 реда, всеки с по равни 3 панела на страница), което съвсем съзнателно избрано ограничение от своя страна улеснява контролът върху ритъма на визуалното повествование – всяко нарушение на размера на панела може да създаде акцент или забавяне или забързване на действието. (А и отделно 9-панелната рамка е нещо като отличителен белег в DC традицията, дълго време налаган от редакторите му, което контрастира с по-раздвижените динамично решения на конкуренцията от Марвел.)  Има много кино похвати на преливане между сцените. Детайлите във всеки панел са подробни и често многобройни, а на места емоционалните състояния и изражения на героите са описани по толкова поетичен начин, че са истинско предизвикателство за художника. Гибънс се справя с нелеката задача и не си позволява на нито едно място да свърши нещо прибързано или да пренебрегне детайл. Посвещава повече от година от живота си на този комикс, като цялата серия е нарисувана от него – плътно и без прекъсване от заместващ художник (честа практика в американския комерсиален комикс). Любопитен факт е че художникът, по това време живеещ във Великобритания, използва богат визуален архив, но пресъздава авенютата на Ню Йорк доста тесни, по-близо до „лондонския“ тип. Чак в последствие, когато посещава лично Ню Йорк, осъзнава че мащабите на живо са значително по-големи. 

Както споменахме вече, най-пренебрегнат откъм признание и кредит в създаването на „Пазителите“ е отговорника за цвета Джон Хигинс. Напълно незаслужено, защото всеки един от тримата допринася равностойно за крайния резултат. Изключително богатата палитра на Хигинс е голямо постижение за времето преди компютърната ера, когато цветоотделянето се прави на ръка. (По-късно той ще направи специален ремастър на цветовете за сборните издания, който ще видим и в българското издание.)  На пръв поглед изборът на цветове изглежда твърде нестандартен, но всъщност са добре премислени и добавят допълнителен слой емоция на разказа. Гибънс си припомня първоначалния шок от цветовите решения на Хигинс и опитите да спори с него, но след няколко добре аргументирани и почти научни контрааргументи от колориста, прекратява опитите за намеса в работата му. Джон Хигинс отказва да прави кожата розова, небето синьо или тревата зелена. Смелите му решения в Watchmen са своеобразен майсторски клас в оцветяването на комикси.

Българското лимитирано издание включва пълната колекция на оригиналната история (която всъщност е единствена, завършена и не подлежи на предистории и продължения според самия автор), като не присъстват допълнителни екстри или кориците на отделните броеве. Преводът е на Рая Делчева под редакцията на Йоанна Негованска, а издателят се е постарал всички детайли и надписи във фона на панелите също да са преведени на български език, което е добавя допълнителна стойност на книгата. А трогателният предговор, написан от художника Дейв Гибънс, е едно истинско любовно послание към комиксите. Българското издание на „Пазителите“ с твърди корици е едно от тези проблясъци в книжната ни сцена, което е немислимо да не присъства в колекцията на комикс почитателите. Също така, бихме препоръчали на всеки книжен почитател с предразсъдъци към комикс жанра, да направи своята среща с деветото изкуство именно с това, превърнало се вече в класика, произведение. 

Иван Домузчиев е художник, илюстратор, графичен дизайнер и известен комикс почитател. Любовта му към графичните романи пламва още като дете с небезизвестните издания на „Пиф“. Литературата е неизменна част от живота му, а комиксите продължават да бъдат неговата най-голяма страст.